Когато преди близо 2 хилядолетия Христос умря на кръста и възкресението му донесе раждането на Църквата и нова надежда за света, някой едва ли е предполагал какво ще се случи с Християнството в следващите столетия. През следващите 3 века въпреки кървавите гонения и мъченичество християнското движение се разраства и през 313г. римският император Константин Велики го признава за равноправна религия (заедно с другите езически религии) като слага край на държавното преследване на християните в империята.
През 380г. император Теодосий І обявява Християнството за единствена държавна религия в Римската империя. Да бъдеш „християнин“ вече е задължително. Ако си се родил в империята – то вече си „християнин“. Според някои теолози този добре изглеждащ едикт е най-голямото престъпление срещу истинското Християнство. Следват борбите за религиозна и политическа власт в Европа, довели до разделянето на църквата, Кръстоносните походи, кладите на инквизицията, покръстването с меч и огън. Това е един различен поглед към „християнската“ история на света.
През 865г. сл.Хр. Борис І налага християнството като единствена държавна и задължителна религия за българите. Макар да има солидни доказателства, че немалка част от населението на страната вече е приела християнството, за много от българите покръстването е насилствено и те не стигат до самоосъзнато приемане на новата вяра. Последствията са сместване на християнство и езичество които и днес можем да открием в българския фолклор и религиозни традиции. По политически причини новата българска църква се приобщава към Константинополската патриаршия. Почти веднага, сякаш за да се демонстрира политическия характер на „Покръстването“ започва борба за признаване на независимостта на българската църква и българската патриаршия която завършва с успех при цар Петър І през 927г., но спечелената „автономност“ трае само няколко десетилетия.
Въпреки съмнителната християнизация не бива да бъде умаловажен приноса на Борис І за закрилата която оказва на своеобразната славянска Реформация – проведена от братята Кирил и Методий и техните ученици, в резултат на която се въвеждат богослуженията на националния език и се извършват мащабна книжовна и просветна дейност.
Следват 2 века византийско робство в политическо и религиозно отношение. Църковната „независимост“, е изгубена и възстановена едва в 1235г. при цар Иван Асен ІІ, близо половин век след възстановяването на българската държава и трае до падането на страната под турско робство (само век и половина по късно). Отново в църковно отношение страната ни попада под чуждо – повече политическо отколкото духовно влияние продължило до 1870г. когато е създадена Екзархията. Този път поради липса на традиция и приемственост, българската православна църква попада под влиянието на Руската патриаршия от където е взаимствана голяма част от църковния ритуал, богослужебните книги и практики. По малко от век и „независимата“ българска православна църква попада в условията на комунистическата държава, прегърнала атеизма като своя религя. Всичко изписано е просто един различен поглед към християнската история на България.
Християнската история на България се допълва от дейността на протестантските мисионери, започната още от 1817г. по нашите земи, когато се работи по създаването на първия превод на Библията на съвременен български език (протестантската библия, финансирана от Британското Библейско Дружество), в следващите десетилетия се създават първите християнски мисии, протестантски църкви и протестантски училища, а пътуващите евангелски книжари разнасят Божието слово и първия протестантски вестник в страната ( в.к.Зорница).
Естествено е да си зададем въпроса защо при всички борби за независимост на българската църква, преводът на Библията на съвременен български език се явява по-голям приоритет за чуждестранни протестантски мисионери, отколкото за духовници от българската православна църква. Всъщност, борбата за независимост на българската църква е преди всичко патриотичен, а не толкова религиозен акт. Църковната борба е водена като за „национална идентичност, не е било от значение дали се проповядва на понятен език или дали Библията е разбираема за „народа“, а дали езикът отговаря на „българските църковни традиции“.
Представата, че Библията трябва да бъде познавана и четена от всеки християнин, е сама по себе си типично протестантска очевидност. В православната и католическата традиция не присъства идеята за рационална образование (просвета). Протестантските мисионери, от своя страна, идват в България с нагласата да спасяват индивидуални души, а не „исторически традиции“. Ето защо за тях проповядването на разбираем език е от съществено значение – в противен случай „Божието слово“ би останало неразбираемо. Затова е обяснимо, че още с навлизането си те започват опити за превеждане на Библията (първоначално основно на Новия завет и части от него – доколкото са протестанти, за тях „ключът“ на цялата Библия се съдържа в Новия завет).
Днес „национална идентичност“ и „църковни традиции“ са теми които отново вълнуват нашето общество. Съмнителни политически партии пръгръщат „националната идея“ и „българската православна традиция“ и ги издигат като знаме в борба срещу етноси и различните християнски общности в страната. Медиите са изградили образ на протестантските църкви, окачествявайки тази голяма група християнски общности като секти. Това е причината често в нашето общество да не се прави разлика между дадена протестантска църква и нехристиянски религиозни групи и култове. Съществен принос за битуването на тези настроения е възгледа на православната църква за своята „единственост и уникалност“.
Прeз 2001г. около 6,5 млн. етнически българи определят себе си като православни християни. В справочниците е записано, че около 85% от българите принадлежат към източно-православното християнство. За мнозинството българи религията е исторически зададена принадлежност, набор от ритуали по празници и погребения, начин да се идентифицираме с родината си или с „българското“. Един български премиер, бивш член на БКП заяви в интервю, че определя себе се като „православен атеист“. Какво обаче е християнство през гледната точка на Библията – единствената християнска книга която може да претендира и е призната от християните за боговдъхновена?
Някой беше казал, че „когато истината се премълчава, мълчанието се превръща в лъжа“. Истината не бива да бъде премълчавана. Особено истини като тази, че да се родиш в България или в която и да е друга „християнска“ страна не означава, че вече си християнин. Да бъдеш „кръстен“ в църква като едногодишо бебе не те прави да бъдеш християнин. Да спазваш религиозни ритуали и да присъстваш на църковни празници не те прави християнин. Ключът е личната вяра и покаяние пред Бога, а отговорът как да стане това е Новият Завет на Библията.